Петнадесет години. Точно толкова изминаха от 10 юли 1994. Датата, която вкара България завинаги в историята на световния футбол.

Блестящото центриране на Златко Янков, летящият плонж на Йордан Лечков и мачът на живота за българският национален отбор бе факт.

Световният шампион Германия бе елиминиран, а блестящият вратар на швабите Бодо Илгнер реши да сложи край на своята кариера в бундестима след тежкото и изненадващо поражение.

Последва полуфинала с Италия, съдийската брадва на Жуел Киню и четвъртото място, което и до днес е най-големия успех на родния футбол.

Остава ни още веднъж да се насладим на брилянтния гол на Лечков и да си пожелаем този миг отново да се повтори скоро.

такова световно първенство, което да гледам с такова желание и хъс за победа. Спомням си даже, че ходих в църква да им паля свещички за да спечелят полуфинала, ех какви времена бяха, каква радост, забравихме за неволите на прехода за близо месец, сядях пред телевизора с празна тенджера и дървена лъжица и след всеки гол се опитвах да счупя тенджерата от възторг :))))

за една нечуван изблик на ликуване, на радостен взрив за всички българи.
Това беше незабравима еуфория и силна да именно силна радост за всеки от нас, независимо къде сме се намирали през този етап от нашия живот, споделяли сме едно и също историческо събитие - разпознали сме себе си чрез този знаменит гол на Стойчков. Спомням си , че тогава се свършваха трикольорите в Бг.

Очаквам да се повтори и този да не се забравя

моменти!!!! Едва ли ще има такива.... Става долу-горе като в стиха на Великия Яворов (и някога да път обратен едвали ще удари час....) Дано съм много лош пророк, защото голът на Костадинов и този апогей след това ни зареждат, а ние българите имаме нужда от повече такива моменти...